Каталог статей
| Главная » Статьи » КАЛЕНДАР » Юни |
Атанас Далчев (12 юни 1904 г. - 17 януари 1978 г.)
Атанас Далчев Атанас Христов Далчев е сред най-видните български поети и преводачи на 20 век. Автор е на поезия с ярко философска проблематика. Превежда стихотворения и белетристика от френски, испански, италиански, немски, и руски писатели. Носител е на Хердеровата награда на Виенския университет (1972). Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в Солун като второ дете в семейството на юриста кукушанец Христо Атанасов Далчев и прилепчанката Виктория Матеева Дишмова. Баща му работи като адвокат и преподавател по турски език в българската мъжка гимназия „Кирил и Методий" в Солун. През 1908 г. Христо Далчев е предложен от групата на Яне Сандански за народен представител на Серската област в османския парламент. През 1908 г. заедно със семейството си се мести в Цариград. Там Атанас Далчев учи в местното българско училище. Със започването на Балканската война семейството се връща в Солун. През 1913 г. Христо Далчев се изтегля с българските войски в България, а Виктория Далчева с децата си (вече пет) заминава за Дедеагач. След няколко месеца семейството се събира и когато през 1914 г. къщата им в Солун изгаря при пожар, те се установяват в София. Там Атанас Далчев се записва с класически профил в Първа мъжка гимназия (днес Първо СОУ). През 1921 г. дебютира в поезията със стихотворния си диптих „Залези", публикуван в ученическия вестник „Фар". Година по-късно завършва гимназията и държи реч пред випуска си. Същата година е приет в Софийския университет, специалност философия. През 1923 г. Далчев публикува стихотворенията „Вечер", „Здрач" и „Елегия" във „Вестник на жената" и стихотворенията „Есенно завръщане", „Хижи" и „Старите моми" в символистичното списание „Хиперион". През същата година заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетически сборник „Мост". През следващите години сътрудничи на сп. „Хиперион", „Демократически преглед" и в. „Изток". Първият си самостоятелен сборник „Прозорец" издава през 1926 г. Същата година прекарва седем месеца при брат си, скулптора Любомир Далчев, в Рим, където слуша лекции по история на изкуството. Заедно с авторите, участвали в „Мост", организира група, първоначално около вестник „Изток". От 1927 г. Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов, Светослав Минков и др. започват издаването на собствен вестник, „Стрелец", поставяйки началото на литературния кръг „Стрелец". През 1927 г. Далчев успешно завършва педагогика и философия в Софийския университет. По време на следването си там той развива осъзнат интерес към литературата и културата на Западна Европа. Чрез гьотингенския доктор Константин Гълъбов и завършилия архитектура в Мюнхен Чавдар Мутафов се запознава с „новата предметност" и експресионизма - течения в немското изкуство между двете световни войни. Лекциите на Атанас Илиев го въвеждат в съчеталата медицина, психология и рационалност психоаналитичната школа. През 1928 година публикува стихосбирката „Стихотворения". Същата година, без да знае, че е болен от малария, заминава за Франция. В Тулуза попада на специалист, който познава болестта. През 1928-1929 г. слуша лекции в Парижкия университет, където завършва курс за преподаватели по френски език. През 1930 г. излиза от печат стихосбирката му „Париж". По предложение на Никола Фурнаджиев през 1937 г. е изпратен за учител по български език в българското училище в Цариград. Прекарва там шест месеца, но турските власти не му позволяват да преподава. След завръщането си в София започва работа като инспектор на прогимназиалните училища и учител по български език в тогавашната 13-та гимназия. Занимава се и с преводаческа работа. През 1939 г. се жени за Анастасия Атанасова и на следващата година се ражда първото им дете, Мария. През 1941 г. е назначен за директор на I прогимназия „Христо Ботев". През 1943 г. се ражда синът му Христо и Далчев издава новата си книга „Ангелът на Шартър", в която събира трите си по-ранни стихосбирки и добавя още десет стихотворения. По време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари 1944 г. половината от къщата на семейството е разрушена и то се евакуират в Лясковец. На 30 март запалителна бомба опожарява цялото жилище на Далчеви. Подложен на силен натиск в първото десетилетие след 9 септември 1944 г., той спира да пише. През 1945 г. се ражда третото му дете, Виктория. До края на 1947 г. е началник на отдел „Обществено възпитание" към Министерството на информацията и изкуствата, но след реорганизация в министерството през 1948 г. остава без щатна работа. След като през 1950 г. се ражда четвъртото му дете Райна, е принуден почти денонощно да се занимава с преводаческа работа, за да издържа лишеното вече и от собствен дом семейство. Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда класически книги като "Бунтът на масите" на Хосе Ортега-и-Гасет, „Братовчедката Бет" на Балзак, „Басни" от Лафонтен, „Червено и Черно" на Стендал, разкази на Чехов, съвременни испански поети, лирика на Хьолдерлин и др. През 1952 г. Далчев заема поста на Радой Ралин като редактор на списание „Пламъче". Назначен официално за негов редактор през октомври 1953 г., той продължава да превежда. През следващите години той и Александър Муратов плодотворно сътрудничат в множество съвместни преводи на чуждестранна художествена литература. Едва през 1956 г. Далчев започва да пише отново, а през 1965 г. публикува „Стихотворения". През 1972 г. излиза сборникът „Балкон", съставен от приятеля му Радой Ралин. През време на творческото си мълчание създава сборника с поетично-философски афоризми и критически размисли „Фрагменти", издаден през 1967 г. под редакцията на Борис Делчев. Удостоен е със званието Заслужил деятел на изкуството и културата. Същата година получава „Знак почета" — орден на Президиума на Върховния съвет на СССР, за принос в популяризацията на руската и съветска литература у нас. През 1974 г. на руски език излиза том избрани негови съчинения. Далчев е особено радостен от този факт, главно от това, че преводът е осъществен от поетесата Мария Петровых. Същата година чества 70-годишен юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България" - III степен. През лятото на 1977 г. пише стихотворението „Художникът и вятърът", посветено на Иван Симеонов. Това е първото му стихотворение в бял стих и последното за творческия му път. Далчев умира в София на 17 януари 1978 г. Въпреки, че е „премълчаван" от литературната критика в България преди 1989 г., Далчев има широко влияние в българската поезия. Сред смятаните за повлияни от него са Александър Вутимски, Божидар Божилов, Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Иван Пейчев, Николай Кънев и Иван Цанев. Сред забележителните постижения на Далчев като преводач са творби на Йохан Волфганг Гьоте, Блез Паскал, Мишел дьо Монтен, Стендал, Фридрих Хьолдерлин, Емили Дикинсън, Антон Чехов, Исак Бабел, Федерико Гарсия Лорка, Габриела Мистрал и др. Творби на Далчев са издадени като отделни книги в превод на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, а също на английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски и други езици в периодични издания или сборници. Книги от Атанас Далчев Творчество в интернет Творчеството на Атанас Далчев в „Моята библиотека" Атанас Далчев. Поезия и публицистика в ЛитКлуб Атанас Далчев. Поезия и публицистика в ЛитерНет Цитати Атанас Далчев — Уикицитат За него Далчев изрази драмата на човешката самота, открита от символистите, с една нова предметно-веществена образност, съхранявайки психологическите състояния и моралните интенции от началото на века — от Яворов до Лилиев. Неговата предметна образност само по друг начин изразява познати — и откривани по нов начи — състояния. „Мъртвите къщи" са своеобразен пандан на Елиътовите „кухи хора". А „балконът" — друг от любимите му предметни символи — не е нищо друго освен излязлата навън — в стремеж да познае света извън себе си — душа, надвесена над пустотата на света. Светлозар Игов Далчев разколебава не съществуването на предметността, а външното познание за нея. Той воюва срещу известното, тривиалното и формално виждане на предметите и търси техните скрити същности и значения, създава напрежение между различните пластове на нещата — между външния и скрития, вътрешен, същностен пласт. По този начин границата между обект и субект се стопява, предметът започва да изразява погледа, виждането на самия автор. Розалия Ликова Линията на вечния живот лъкатуши между вечни противоречия. Но докато за едни примирението между тях се осъществява с лекота, за други, между които е и Далчев, това е дълъг процес на отчаяна вътрешна борба за постигане на духовна яснота, а не на житейско равновесие. Поезията и философията се раждат от нарушеното равновесие в човешката душа. Философът търси причините, а поетът — утехата. Но ако за философа Далчев причините донякъде се изясняват, за поета Далчев утехата е мираж в пустинята на самотата — това е самотата на индивида, дръзнал да се оттласне от спасителния бряг на настоящето и по бързея на своето лично време да предприеме най-дългото и най-опасното пътешествие — навътре към себе си Светлозар Жеков Фрагменти Критика Онлайн критика за Атанас Далчев в ЛитерНет Милена Кирова, Другият Далчев, „Човекът на общността" Критиката за Атанас Далчев (частична библиография) Светлозар Жеков. "Зазиданият балкон" Сто години от рождението на Атанас Далчев Атанас Далчев – последният приет в университета класик Иван Коларов. "Живото живее в грях" | |
| Просмотров: 408 | Теги: | Рейтинг: 0.0/0 |
| Всего комментариев: 0 | |