Кирил Генчев Христов е роден на 29 юни 1875 в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. Останал от малък сирак, за отглеждането му помагат двамата му вуйчовци, офицерът Георги Абаджиев и юристът Стефан Киров професор по право в Софийския Държавен университет. През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети - Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Л. Стекети, Габриеле Д'Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България. През 1897–1898 живее в Неапол и Лайпциг. Става учител по български език и литература в Пражкия университет. Учителства в Шумен през 1900 г., а през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира списание "Наш живот". През 1904 г. се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I.

През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. "Военни известия".

Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен.

През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пели, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След превратът на 9 юни указът /макар и с царски подпис/ бил забравен и неизпълнен.

През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антологията, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб.

Все още създаденото от него в Германия и някогашна Чехословакия не е напълно известно. Кирил Христов е един от най-цензурираните писатели от българските издания. Това, което се възприема като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е норма. По тази причина и досега няма пълно издание на произведенията му.

През 1894 г. се появяват първите му печатни произведения. Печата в сп. "Дело" №9 1895 г. По-късно се свързва с кръга "Мисъл", в лицето на д-р Кръстев и П. П. Славейков, което спомага за израстването му като творец. Сътрудничи с всички литературни периодични издания. През 1896 г. излиза първата му стихосбирка "Песни и въздишки”, която има шумен успех. Завършва гимназия в София. Започнал пътя си в литературата с преводи от Надсон и Плешчеев, Христов продължава да превежда Едмон Ростан, М. Ю. Лермонтов, А. С. Пушкин, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки и др. През 1897 г. придружава Пенчо Славейков в Лайпциг, същата година излиза втората му стихосбирка "Трепети”. Излиза третата му стихосбирка "Вечни сенки”. През 1901 г. излиза четвърта поетична книга "На кръстопътът”. Шумният успех на двете му лирически книги му спечелва покровителството на Иван Вазов и на проф.Иван Шишманов, тогавашен министър на народното просвещение и с техните протекции е назначен за библиотекар, отначало в Университетската , а по-късно в Софийската народна библиотека. През 1903 г. излиза стихосбирката "Избрани произведения” с предговор от Иван Вазов, който го провъзгласява за най-талантливия млад поет. По това време Кирил Христов вече е популярен автор, един от строителите на модерната българска литература, с шумна слава, с признание за класик от литературната критика. Той е първият голям поет след Вазов. Въвежда интимната лирика и една разкрепостена личност, изпълнена с жизненост, чиято природата образува едно цяло с душата. През 1906 г. е командирован в Германия, където попада под влиянието на немския модернизъм. На следващата година при Университетската криза, причинена от студентска обструкция против княз Фердинанд е назначен за доцент по българска и италианска литератури в Софийския университет. Командирован е на специализация в Париж, но след връщането на старите професори в университета е принуден да приеме мястото на прогимназиален учител. През тези години излизат "Самодивска китка” – сборник лирически откъси, написани в духа на народната песен, цикъла "Леонардо да Винчи”, стихосбирките "Химни на зората”, "Слънчогледи”. Най-интензивният му творчески период е 1912 - 1918 г. с излизането на стихосбирките "Къмъ Цариградъ”, На ножъ”, "Победни песни”; драмите "Боянъ Магесникъ”, "Ръченица”, "Охридска девойка”; сборника военни разкази "Огненъ път”, сборника статии "Бурни години”. Заради приповдигнатия патриотизъм Кирил Христов, който подписва някои от творбите си Кирил Татаробългарски е обвинен в шовинизъм и си спечелва много неприятели.

В периода 1919 - 1921 г. излизат томът "Разкази”, романът "Тъмни зори”, "Празникъ въ пламъци” (драматични поеми). През 1923 г. се установява в Лайпциг, по-късно в Йена. През 1929 г. се заселва в Прага, където наред с литературните си занимания чете лекции в Карловия университет. През октомври 1929 г. излиза най-патриотичната му творба "От нация към раса” ("Училищенъ прегледъ, бр.8, октомврий 1929). Назначен е за учител в Първа мъжка гимназия и прекомандирован в чужбина. В периода 1928 - 1930 г. работи върху голямата си поема-епос в три части – "Чеда на Балкана”, придружена от авторов коментар "Предисторията на Чеда на Балкана”. През 1937 - 1938 г. излизат стихосбирката "Вълноломъ”; драмата "Откривател” - първата българска научно-фантастична драма за млад български учен, открил тайнствени „сини лъчи". След завръщането му в България излизат драмата "Майсторъ и дяволъ”, студията "Какъвъ е българинътъ”, сборник стихове и разкази "Простори”, стихосбирките "Игра надъ бездни” и "Последни пожари”, голямата му мемоарна книга "Затрупана София”. До последните си дни работи над спомените "Време и съвременници” – уникален документ за литературните и обществени нрави в България.

Известен е сред съвременниците си като автор на множество епиграми.